Хранителните разстройства

Хранителните разстройства засягат и тялото, и психиката и за това, освен  че се нуждаят от мултидисциплинарно въздействие и координация, са много трудни за бързо повлияване. За съжаление са и едни от психичните разсройства, които се славят с една от най-високите смъртност много висока смъртност и то във възрастта до 35 г.

Нямам намерение да описвам клиничната картина или симптомите на заболяването, тъй като всеки педиатър или личен лекар ги знае или поне знае къде да намери информация за това.

Ранното диагностициране и взимане на мерки е възможно най-добър и ефективен подход за овладяване на хранително разстройствол. Нелекувана анорексия може да доведе до сериозни  и хронични здравословни проблеми, в не малък брой от случаите и необратими последствия. Както с всяко заболяване, колкото повече не се обръща внимание на проблема, толкова повече ще е труден благоприятният изход от него.

За съжаление при този тип заболяване превенцията е почти неприложима. Болните се прикриват умело, а близките им забелязват наличието на проблем в много по-късен етап от неговото развитие. Когато болестта е напреднала се налага незабавно настаняване в болнично заведение с цел опазване на живота на пациента.

Често при личните лекари и педиатрите пристигат пациенти, вече в крайната фаза на заболяването, с видими физически особености и отклонения във физиологичните показатели, които няма как да бъдат объркани от лекар. Тогава обаче вече е далеч по-трудно да се помогне ефективно на страдащия. Често се налага принудително хранене и хоспитализация. Повечето пациенти преживяват това, като принуда, несвобода и насилие.Това на свой ред руши доверието в лекарите и другите специалисти, които биха могли да помогнат. Повечето пациенти преживяват това като насилие Оттам нататък коства много време и усилия да се изгради доверие между лекуващия и лекувания, а много често времето е лукс, който точно с тези клиенти не разполагаме.

Поради тези две причини, ще насоча вниманието си към раната симптоматика и причините, които водят до нея. Така че личните лекари и психиатрите да се въоръжат със знания и разбирания за личността на пациента и от там да са по-ефективни в превенцията и ранното идентифициране на хранителните разстройства

Криенето на проблема:
От моя гледна точка една от особеностите, която пречи на раното диагностициране е, че страдащите от тези разстройства са се научили много добре да крият хранителното си поведение и е трудно да бъде идентифициран и обсъден проблемът. След което да се пристъпи към ефективни и отговорни действия по негово преодоляване.

Обяснението на този симптом от гледна точка на психологията е, не само поради това, че едно от основните вярвания, които подхранват разстройството е, че „Ако успея достатъчно добре да контролирам тялото си, ще бъда успешна и щастлива в живота си. Една от основните характеристики на личността, подходът към всяка житейска ситуация, включително ходенето на лекар е свръхконтролирането.

Друга причина за късното диагностициране на проблема е, това, че повечето тийнейджъри или момичета, които страдат от това разстройство имат дълга история на липса на доверие, неразбирателство и конфликти с родителите си, които биха могли да забележат , че нещо в хранителните навици на детето им не е ОК. Обикновено те са хората, които се опитват да предприемат някакви мерки, да поемат отговорност, да се погрижат и водят при педиатъра и личния лекар. От там липсата на доверие се принася и върху лекаря.

От друга страна този тип взаимоотношения способстват и това, поведението на страдащият от разстройството да бъде критикувано, често осъждано, дълбоко не разбрано. Това за съжаление също подпомага „Пазенето на голямата тайна”, отричането
В тази връзка има още нещо, което пречи на успешното сваляне на анамнеза и история на заболяването и това е вината, коята съществува от страна на родителите. Обикновено те се чувстват провалили се, несправящи се и се опитват да неглижират или отричат проблемите.

Колкото по малко е детето, толкова то е по-зависимо от семейството си, от хранителните навици които съществуват там, но поради липсата на сексуалност, отношение към тялото, присъщо на възрастните, там може да говорим за свръхконтрол, опозиционно поведение, които ползват за посредник храната.

При тийнейджърите вече става въпрос за неприемане на съзряването и непълноценни отношения към и със собственото тяло.

Като цяло, колкото по-малко е детето, толкова повече проблемът е фамилен, колкото повече пациентът е възрастен, толкова повече проблема е личностов.

Например, имам случай на 9 годишно дете, което посещава терапия,защото майката се притеснява, че се храни много ограничено – тесто и вода. Оказа се, че е свърхконтролираща, взела е властта в семейството и родителите и не могат да наложат своите правила и граници. Работата ми включваше фамилни сесии с родителите, които започнаха да бъдат активни и далеч по-директни в налагането на правила и тяхното спазване. Със самото дете терапевтичната игра беше насочена към това да разбере, че няма нужния социален опит и компетенции, за да властва и комадва в семейството си. Към терапията имаше и две консултации с диетолог, който успя да „овласти” майката  по отношение на менюто и ритъма на хранене.
В случая на момиче в 10 клас, което се самонарязва и има анорексия, работата е изцяло насочена към това тя да поеме от говорност за собствения си живот, да изгради адекватно самочувствие, опознавайки себе си и разбирайки, че перфектни хора няма. Работата с родителите се заключи в една единствена сесия, които им помогна да престанат да определят взаимоотношенията си спрямо нея през вината.

Колкото по-близко е страдащия до възрастността, толкова повече става дума за отношение към тялото и използването му като сексуален обект, толкова повече проблемът може да бъде диагностициран като психично разстройство.
Според един от съвременните автори, анорексията и булимията са заболявания, които позволяват тялото на страдащия да остане в детството – липсват типичните за пола структура и мускулатура на тялото.
При разговор, насочен към тялото, основни признаци за  хранителните разстройства е, че към него има нездравословно отношение – желание или стремеж към по-ниско от нормално и здравословно тегло, отрицателно мнение за външния вид на собственото тяло. Като цяло като събеседник имам усещането за нереалност

Освен това се споделят и най-различни страхове и мании, имащи за основна мишена тялото.

Подобни са преживяванията на събеседващия, ако разговорът се насочи към хранене и хранителни навици – главно ревниво пазена на „тайната”, отричане на страданията и гладуването, неохота да се говори по темата.
Като цяло основното във взаимоотношенията с храненето е, че то е станало емоционално – храната е най-лесно достъпното удоволствие и в момента, в който контролирането му стане единствена наслада или средство да се решават емоционални и личностови проблеми, вече може да говорим за зависимост. Само че за да се установи това е необходимо пациентът, особено ако е тийнейджър, да не е заел „отбранителна позиция” и отношение „Не ми пука”.
Ако разговаряте с родителите, те също са фиксирани върху теглото и храненето на детето или тийнейджъра, но обикновено доводите им имат далеч по-реално основание. Родителите обикновено крият неща свързани с факти, които смятат за своя вина.

Като обобщение и като принцип в моята работа се придържам към правилото, че е по-добре да сгреша, отколкото да пропусна нещо, така че когато имам съмнения за много напреднал процес на хрантително разстройство не се колебая да насоча към психиатър, личен лекар, диетолог. В повечето случаи мултидисциплинарния подход се оказва ключов за ефективното повлияване на страданието.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.